Темата буквално изпълва българското публично пространство. И все пак – дебат няма. Има емоция (съвсем естествено), има идеология (също нормално), но няма рационален дебат. А когато няма рационален дебат, има истерия в социалните мрежи – идеална хранителна среда за пропаганда и сеене на разделение и омраза*.

При липсата на разумен публичен разговор ще се опитам тук да оборя три основни аргумента против подпомагането на Украйна с оръжие, подредени по значимост във възходящ ред:

  1. Пацифисткият аргумент: „Не можем да изпращаме оръжие, с което да бъдат убивани хора“

На този аргумент е отговорил Джордж Оруел през 1942г.:

„Пацифизмът е обективно про-фашистки. Това е елементарен здрав разум – Ако възпираш военното усилие на едната страна, ти автоматично подкрепяш другата. А и няма начин да останеш извън война като днешната…“

В допълнение: Путин не ни е питал дали да започва тази война, нито ни пита кога да я спре. Той очевидно разполага с достатъчно оръжие, с което избива хора. Включително цивилни, старци, жени и деца. Украйна очевидно не е достатъчно въоръжена, за да спре изцяло агресията. Поддържането на сегашното статукво няма да намали жертвите. Нещо повече – то неминуемо води към ескалация на конфликта и увеличава риска от намеса на трети страни, с всички непредвидими (и нежелани от пацифистка гледна точка) последици.

2. Пораженският аргумент: „Ако помогнем, ние влизаме във войната и създаваме заплаха за руска агресия към България.“

Този аргумент, освен малодушен, е дълбоко юридически и логически неверен. От гледна точка на международното право, той е лъжа и/или недопустимо неведение.
От гледна точка на здравия разум, той е изцяло нелогичен – с оръжие помагат всички страни от НАТО без Унгария и немалко неутрални държави от ЕС, в т.ч. съседните на Русия Швеция и Финландия (1300 км граница и война с Русия в рамките на живата памет) и конституционно неутралната Австрия.

Ако нещо създава и непосредствена, и стратегическа заплаха за националната сигурност, то е линията на объркано мишкуване, която излъчва България днес. От една страна, това затвърждава образа ни на страна, на която не може да се разчита и съответно – на която е спорно дали си струва да се помага. От друга, дава ясен сигнал на агресора къде е слабото място, „the soft underbelly“ на НАТО и буквално го кани да засили хибридните си атаки, да активира Петата си колона, да утрои шпионските и диверсионни усилия. Което той вече прави.

3. Престъпно-циничният аргумент: „Ако даваме оръжие на жертвата, ние удължаваме агонията.“

Тук, честно казано, изпитвам затруднение да коментирам спокойно и рационално, без да използвам дължимите епитети. И все пак, нека опитам:

3.1. Този аргумент презюмира, че войната може да има само един край – пълна победа на Русия и капитулация на Украйна. Това предположение, освен тотално цинично, няма никаква опора в реалността. Напротив – досегашното развитие на войната показа, че руската армия може да разрушава градовете, да избива и съответно – радикализира населението, да обедини и мотивира народа на Украйна. Но не може да превземе страната, нито да наложи властта си там, където е стъпила. „Успехите“ на руската армия биха довели единствено до безкрайна, и безкрайно радикализирана, война на изтребление. Тя може да е завоевателна, позиционна, партизанска, дори – при големи „успехи“ на Путин – да се превърне в гражданска. Но тя не може да спре. Не и докато агресията не се върне поне там, където беше преди 24 февруари 2022г.

3.2. Този аргумент допуска, че смазването на Украйна от руската армия е положителен изход от гледна точка на нашия национален интерес. Освен кошмарно неморално, това допускане е политически идиотско. Дори да беше възможно – а не е – Путин да установи пълна власт и някакъв тираничен „мир“, да кажем, над цяла Заднепровска Украйна, това за нас не е мир, а предпоставка за безкраен геополитически кошмар:

  • вълни от бежанци, които нямат къде да се приберат;
  • трайни бежански общности, вероятно и постоянни лагери от Ливански тип, в които се развива перманентна подготовка за въоръжена съпротива и освободителна война;
  • постоянно напрежение, а вероятно и постоянни сблъсъци по Днепър;
  • радикализация на т.нар „Приднестровска Република“ в Молдова и рязко увеличаване на напрежението там, неизбежно рефлектиращо и върху българската общност;
  • трайно енергийно ембарго и системна енергийна и продоволствена криза, съответно – трайно и непреодолимо покачване на цените на горивата и храните;
  • непрекъснато напрежение между Русия и НАТО, съответно – постоянна и засилена хибридна заплаха за България (тук вж. и т.2).

Преди всичко – подобен мащабен „успех“ на Путин почти сигурно ще увеличи апетита му и апетита на шайката около него и ще води след себе си огромен риск от нова война. Най-лесната и очевидна мишена е Молдова, което рязко доближава конфликта до българската граница и въвлича българската общност. Другите мишени – Финландия, Полша, Балтийските републики – са предпоставка за световен конфликт на пешеходно разстояние от границите ни, в който вече ще бъдем директно въвлечени.

Дори не говоря за риска – а той е съвсем реален – теренът на нова агресия да бъде в България, именно поради слабостта и двусмислието на нашата днешна политика.

Мога да продължа дълго, като включа и още много, по-дребни и все толкова грешни и дори фалшиви аргументи. Но не мисля, че има нужда. Това, от което имаме нужда, е сериозен дебат. А той не се състои.

В заключение: Единственият национален интерес на България е максимално бързо приключване на конфликта, поне в „горещата“ му фаза. Това е възможно, а и от гледна точка на международното право, здравия разум и базовия морал – желано, единствено с прибирането на агресора обратно в предвоенните граници. А такова прибиране може да бъде постигнато по три начина:

  • Подпомагане на военното усилие на жертвата
  • Пълно, буквално пълно икономическо ембарго
  • Ограничена намеса на ВВС и ВМС на страни от НАТО

Тези подходи могат да бъдат много успешно комбинирани. Но първият от тях е без съмнение и най-безопасен, и най-безболезнен икономически за нас. Въоръжаването на Украйна е най-меката ВЪЗМОЖНА опция, не най-твърдата. Нейното отлагане неминуемо ще доведе до следващите…

*(Затова и парламентарният дебат е изключително важен – колкото и да е изпълнен с партизанско-популистки предизборни брътвежи, той дава възможност на смислени политици да поставят важните въпроси.)